Да обърнеш гръб на всичко

Всеки от нас си има лоши моменти и никой не оспорва това. Но какво ще стане,ако на най-веселия,жизнерадостен и усмихнат човек му се струпа всичко на куп?
Всеки може да се сети за някой,който винаги е с огромна усмивка и заразява останалите със своя оптимизъм и успява да разведри и най-гадната обстановка. Но представете си,че изведнъж този палячо помръкне,или още по-зле - изчезне. Как ще се почувствате?
Кой и кога изобщо ще усети липсата му? Когато разберете,че тъжните лица си остават тъжни,нали? Ами ако е прекалено късно и вече няма надежда да намерите усмихнатото човече,което сте запомнили?
Всеки от нас се е усмихвал пресилено. Било то защото се радва за някой,а всъщност самия той си има проблеми,защото трябва да скрие от останалите,че всъщност и той може да страда и да изпитва тъга или просто защото е... изкуствен?
На всеки му е минало през главата ,,Аз винаги мога да се усмихвам,дори и целия ми свят да се срути". Вярно е, правим го за другите. Но какво ще стане,ако настъпи момента, когато най-трудно ни е... да се усмихнем ? Когато всъщност представата на другите за нас рухне и те разберат,че не само щастие може да се изписва на лицето ти.
Когато всичко се обърне срещу теб какво ще правиш? Постепено ти се струпва все повече и повече,докато накрая ти дойде прекалено много и съвсем изненадващо се сринеш. Не го очакваше дори и самата ти, нали? Но след като пророни някоя и друга сълза не ти ли олекна?
Не беше толкова трудно,нали? А защо тогава продължаваш с тези изкуствени усмивки?